За поредна година ПГИУ „Елиас Канети“ и Международното дружество „Елиас Канети“ – Русе, организатори на Националния ученически литературен конкурс по мисъл на Канети, успяха да провокират младите творци с темата „Да се качваш и да слизаш от времето“ (из „Записки 1954-1993“).
В конкурса се включиха възпитаници на няколко русенски училища – ПГИУ, СУЕЕ „Св. Константин-Кирил Философ“, МГ „Баба Тонка“, както и ученици от Бургас, Търговище, Силистра и др.
Журито отличи творбите на пет наши ученички – Вероника Андреева и Йоанна Стефанова от XIIА клас и единадесетокласниците Несрин Алиева, Паола Атанасова и Светломира Калчишкова. Вероника е участвала в четири от изданията на конкурса в категориите „Есе“ и „Рисунка“ и е заемала призови места, а Йоанна – в три. Първото място в категорията „Кратък разказ характеропис“ е поредният успех на Йоанна Стефанова, която тази година бе класирана за участие в националния кръг на олимпиадата по български език и литература.
Ученичките участваха в литературното четене, посветено на патрона на ПГИУ, а рисунката на Вероника бе включена в представителна изложба.
Пожелаваме на всички несекващо вдъхновение, на абитуриентките – много успехи по новия им път.
Да се качваш и слизаш от времето
Стълбоносача си е направо звезда! Едва ли има някой, който да не го познава и да не се е обръщал към него за помощ. Да си Стълбоносач, е призвание. Изискват се качества и умения, които не всеки притежава.
Стълбоносача е съпричастен към човеците, защото истински ги обича, и ако те се лутат в живота и страдат, му става мъчно за тях. Затова е избрал точно тази професия и изпълнява усърдно задълженията си.
Навсякъде този господин носи със себе си една висока стълба, по която времето е оставило следите си. Когато се разминат с него по улицата, някои хора, които не са наясно с какво точно се занимава, го гледат неразбиращо, а други дори се чумерят, щом забележат странния му вид, вземайки го за поза. За онези обаче, които са наясно с призванието му, да го срещнат някъде, е празник. Те веднага тичат към него, за да получат подкрепа.
„Какво пък толкова прави този чудноват Стълбоносач?“ – може би се питате вие.
Този неуморим филантроп често ни се притичва на помощ в моментите, когато най-много имаме нужда от него. Навестява ни, без да натрапва присъствието си, подпира стълбата на някоя стена и се изкачва към офиса си, за да ни даде това, от което се нуждаем. Той е там, когато майката тъжно поглежда към вече порасналото си дете, готово да излети от гнездото, за да ѝ припомни първите крачки на рожбата ѝ. Той е там, когато отчаяният и изморен от напразните си борби човек губи Смисъла, за да възкреси в съзнанието му онзи топъл юнски ден, в който е вкусил любовта за първи път. Той е там, когато възрастната дама в есента на живота си се опитва да си спомни лицето и гласа на милата си майка.
Стълбоносача се е посветил на своята мисия не само защото много обича хората, но и защото иска да им докаже, че страхът им от времето е неоправдан. Затова той всеки ден неуморно се качва и слиза от своята стълба, вземайки частица от това време със себе си. Поставил си е за цел да научи всички, че времето никога не изчезва и нищо не се губи – то остава скътано някъде и винаги може да се върне при своя „собственик“ макар и за кратко.
Сърцето на Стълбоносача е изпълнено с любов и вероятно тъкмо затова той е строг и суров учител. Често ни навестява, без да сме го викали, за да ни напомни, че земното ни човешко време е ограничено, че вчерашният ден вече е отминал и можем само да си спомним за него, няма как да превъртим лентата и да променим стореното, но ние сме отговорни да изживеем днешния ден така, че утре да не се измъчваме, виждайки в него грешки, които нямаме власт да редактираме.
Навярно Стълбоносача няма да се измори да ни подарява частиците от изтеклото време, ала той може да прави само това – да се качва и да слиза от своята стълба и да ни припомня най-скъпоценните ни мигове. Само от нас обаче зависи как ще оползотворим времето, което ни предстои. В това той не може да ни помогне…
Йоанна Стефанова
